вторник, 26 юли 2016 г.
понеделник, 25 юли 2016 г.
Пещери в Родопите
Пещера Снежанка
Снежанка е една от най-красивите пещери в България. Наричана е още „Перлата на Родопите” и е включена в списъка на 100-те национални туристически обекта. Обявена е за природна забележителност със заповед No.512 от 14.03.1961 г. В своите само 145 метра дължина тя е събрала всички форми на пещерни образувания. Намира се на 5 км oт град Пещера в посока към гр. Батак.
Пещерата е образувана от Новомахленската река. Намерените в нея артефакти сочат, че около 600 г.пр.н.е. е била обитавана от древните траки. По-късно е забравена, за да бъде открита отново през 1961 година от туристи.
Пещерата е сравнително малка, но изключително богата на естествените пещерни украси – сталактити, сталагмити, синтрови езера и драперии. Името си носи от снежнобелите наслаги, образували се милиони години и застинали в причудливи форми – „Делфинчето”, „Каракачанката”, „Статуята на свободата”, „Джуджета”, „Папагалче”, както и едноименната „Снежанка” - сталагмит с формата на девойка, чакаща своя принц. Пещерата се състои от няколко красиви зали: „Залата на виметата“, „Голямата зала“, „Музикалната зала“, които са свързани със Срутището, над което минава мост. Във „Вълшебната зала“, последната, достъпна за посетители, се намира фигурата, оприличавана на приказната героиня Снежанка, дала името на пещерата.
Биоразнообразието на територията на пещерата включва интересни представители на троглобионтите - отлично адаптирани към подземен живот организми. В пещерата живеят 4 вида прилепи - Голям подковонос (Rhinolophus ferrumequinum), Малък подковонос (Rhinolophus hipposideros), Трицветен нощник (Myotis emarginatus) и Голям нощник (Myotis myotis). Част от тях могат да се видят в осветените части, достъпни за туристи. Безпокойството им не е желателно.
Пещерата е благоустроена и отворена за посетители всеки ден. До входа има чайна и щанд за сувенири. Групи за посещение се организират на всеки час.
Снимането в пещерата е забранено. Пещерата е под 24-часово видеонаблюдение.
Дяволското гърло
Дяволското гърло се намира в Западните Родопи, на 1,8 км северно от село Триград и на 17 км южно от град Девин. Това е една от малкото пещери, която не блести с изящни образувания. Това, което привлича и омагьосва хората, е възможността да се докоснат до истинска стихия, до частица от тайнствения и страшен подземен свят. Входът на пещерата, наподобяващ дяволска глава, в гърлото на която се излива огромен ревящ водопад, от дълбока древност подхранва човешкото въображение и поражда множество легенди.
Най-популярното предание е, че именно през Дяволското гърло се спуснал Орфей в подземното царство на Хадес, за да търси любимата си Евридика.
Пещерата е пропастна и неразклонена. Водите на Триградската река се изливат в „гърлото” от височина 42 метра, като формират най-високия подземен водопад на Балканския полуостров. Заради оглушителния грохот, който се създава, залата с водопада е наречена Бучащата зала. Тя е огромна - втората по големина пещерна зала в България. На около 400 м от входа водите на реката се губят в сифон. Дължината на сифона е повече от 150 м, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през друга пещера.
Интересен факт е, че нищо, пуснато във водите на Дяволското гърло, не излиза от изхода на пещерата. Правени са множество експерименти с дървесни трупи и различни други предмети, които потъват безследно в подземната река и още повече разпалват любопитството и въображението. Опит с оцветители показва, че минава повече от час и половина, преди водата да измине краткото разстояние от единия до другия отвор, което поражда нови загадки за мащабите на системата от подземни реки.
Туристическият маршрут започва от изкуствена галерия, която отвежда до основата на водното течение и Бучащата зала. Следват 301 стъпала покрай спиращия дъха ревящ водопад. Гледката на кипящата вода, оглушителният рев на водопада и огромното пространство на залата са наистина впечатляващи. Целият маршрут е обезопасен с предпазни парапети. Атрактивни са трите релефа, изсечени в скалите на пещерата. Първият от тях представлява дяволска глава, разположена близо до входа за посетители, малко преди слизането в Бучащата зала. Вторият е фигура на мъж в цял ръст, в античен стил, изсечена в камъка в Бучащата зала. На път към изхода може да се види малко изворче с издълбан миниатюрен олтар с фигура на Богодорица.
Подходящ период за посещение е късната пролет и лятото, когато входът на пещерата е обгърнат със свежа зеленина, а Родопа планина е най-гостоприемна. Местният пещерен клуб организира спускания с лодка в пещерата от началото на месец май до края на октомври. Клубът осигурява екипировка – лодки, спасителна жилетка и обезопасителни колани. Спускането става по трима души в лодка с инструктор.
Посещението в пещерата става само в присъствието на екскурзовод.
Ягодинска пещера
Ягодинската пещера се намира в Буйновското ждрело, близо до родопското село Ягодина. Тя е една от най-известните и посещавани пещери в България. Със своите 8501 м дължина на галериите тя се нарежда на четвърто място сред най-дългите пещери у нас и на първо място в Родопите. Температурата е между 6 и 8 ° С целогодишно, а влажността над 90 % (като в повечето пещери).
Ягодинската пещера представлява сложна система на няколко етажа, образувана в мрамори. Благоустроен е най-долният етаж, но освен него има още два взаимносвързани етажа на пещерата. Туристическият маршрут преминава през два изкуствени отвора – вход и изход. Естественият вход на пещерата се намира на километър надолу по течението на Буйновската река. В него са намерени останки от жилище от епохата на енеолита (каменно-медна) - керамични съдове, оръдия на труда, керамична пещ и др. Проучвания показват, че на това място са живели майстори грънчари, които добивали глината от вътрешността на пещерата. След разкопки и реставрация този вход е превърнат в музейна експозиция.
Залата, с която започва туристическата обиколка, е Новогодишната зала. В нея пещерняците от района и техни гости от други места посрещат Нова година, а за повдигане на настроението се донася истинска коледна елха. Следва Ритуалната зала, която влюбени двойки с приключенски дух избират за своя сватбен ден. Оборудвана е с олтар, а красивите образувания по стените придават тържествен вид.
Дългият над километър маршрут дава възможност да се видят красиви представители на почти всички видове пещерни образувания, но най-впечатляващи са многобройните пещерни бисери. Те се образуват като истинските перли от песъчинка, попаднала във вода, която в течение на много години се обгръща в калцит, за да придобие кръглата си форма.
Освен стандартния туристически маршрут, водачите от Туристическото дружество „Родопея” предлагат разходка и сред дивите, неблагоустроени части на Ягодинската пещера. Те са достъпни само със специална екипировка и дават възможност да бъдат разгледани нови красиви места, които остават скрити за повечето хора. Маршрутите из неосветените части на Ягодинската пещера са екстремно преживяване, което изисква спортна форма, но си заслужава заради прекрасните гледки.
Пещерата Ухловица
Пещерата Ухловица е една от най-красивите пещери в България. Тя се намира на 3 км североизточно от село Могилица, на около 30 км югозападно от Смолян и на 37 км от курорта Пампорово. Пещерата е разположена в местността Сините вирове в Родопите, недалеч от границата с Гърция.
Ухловица се намира на 1040 м надморска височина, а температурата в нея през цялата година е 10° – 11° С. Дължината й е 460 метра, като само 330 метра от тях са пригодени за посещения.
Пещерата е една от най-старите в региона. Открита е през 1967 г. Името й произлиза от думата „Улулица” – вид сова, която вероятно е живяла в региона на пещерата.
Със своите красиви образувания Ухловица често е сравнявана с подземен дворец. Окичена е с много красиви образувания, изваяни от водата и от въздушните течения – дендрити, оприличавани на корали и дървета, по-редките хеликтити, които приличат на малки каменни слънца, типичните за всяка пещера сталактити, сталагмити и каменни водопади.
Пещерата е на няколко етажа. В горния етаж е Залата на пропастите. Гърлата на четири дълбоки пропасти се спускат от тази зала към долния етаж, който се достига по стръмна метална стълба. Тази галерия е най-красивата част на пещерата.
Пещерата завършва със 7 красиви езера, които рано напролет се пълнят с вода. Най-атрактивното образувание е големият каменен водопад, искрящ в бяло.
Ако сте с автомобил, може да го оставите на изградения за целта паркинг в подножието на възвишението, а после да поемете по алеята и да изкачите стръмния склон, за да стигнете до входа на пещерата. На паркинга има кафене и беседки за почивка. В пещерата се влиза само с екскурзовод.
Археологически Обекти в Родопите
Перперикон
Перперикон се намира в Източните Родопи, на 20 км североизточно от град Кърджали. Скалният град се извисява на скален връх с височина 470 м. В подножието му се намира село Горна крепост, а край него тече река Перперешка. Удобната речна долина е създала условия за живот от дълбока древност. По тази причина тя е осеяна с десетки археологически обекти от различни епохи, чийто център е Перперикон.
Археологическият средновековен комплекс Перперикон е един от най-древните монументални мегалитни паметници, изцяло изсечен в скалите. Той е и една от най-популярните туристически дестинации в България.
Култовата дейност на скалния връх започва още през V хил. пр. Хр. и е свързана с култа към Бога-Слънце на хората от каменно-медната епоха. Тук те създават първото светилище и полагат съдове с храна за боговете. Тези свещенодействия продължават и през цялата бронзова епоха (III-II хил. пр. Хр.). С усъвършенстването на металните сечива става възможно да се дяла твърдата скала. Точно тогава се оформя овалната зала с огромния кръгъл олтар в центъра. Там жреците извършвали свещените ритуали с вино и огън. Именно тези култови практики са характерни за храма на Дионис, дълго търсен в Родопите. Последните археологически проучвания ясно сочат, че той се е намирал точно на Перперикон. Според легендите две съдбоносни пророчества са били направени от олтара на този храм. Първото е предопределило велики завоевания и слава на Александър Македонски, а второто, направено няколко века по-късно, е предвещало властта и силата на първия римски император Гай Юлий Цезар Октавиан Август.
През последното хилядолетие на старата и първите векове на новата ера скалните съоръжения се разрастват и се превръщат в град с крепостни стени, дворци и подградия. Там вероятно се е намирала царската резиденция на тракийското племе беси. Впоследствие римляните донасят на Перперикон своя лукс и финес, а готите разоряват и изпепеляват Перперикон през 378 г.
В началото на V век
Днес древната слава на Перперикон възкръсва. Свещеният град е уникален в археологически, исторически, природен и мултирелигиозен аспект, едно от чудесата на света. Много от находките, открити при археологически проучвания на Перперикон, днес могат да се видят в Историческия музей в град Кърджали.
До него се достига по добре поддържан асфалтов път, а в подножието на хълма има паркинг.
Татул
Един от най-величествените мегалитни паметници, открити по нашите земи, е Тракийското светилище край село Татул, община Момчилград. То се намира само на 200 м от селото и на около 15 км от Момчилград.
Светилището представлява скален масив, а върхът му - пресечена пирамида. Комплексът се състои от два саркофага, четириъгълно легло за главния олтар и триметров кладенец. Датиран е от края на V и началото на ІV хил. пр.Хр. За това свидетелстват намерените глинени съдове в региона.
Скалната пирамида и гробниците около нея са оформени през ХVІІІ – ХІ в. пр.Хр., когато светилището преживява своя първи голям разцвет. Наоколо е оформен кръг от глинени олтари, върху които са извършвани жертвоприношенията. Открити са стотици култови предмети – глинени човешки идоли и прешлени за вретено, модели на съдове, предмети от бронз, изображения на Бога Слънце.
При разкопките през 2004 – 2007 г. са намерени и уникални предмети от глина, свързани със слънчевия култ – три колела за макети на Небесна колесница и част от златна маска.
През ХІІІ – ХІІ в. пр.Хр. светилището е пострадало при земетресения. Според историци саркофагът, пресечената пирамида и страничната камера илюстрират погребенията на Орфей и на тракийския цар Резос, който според митологията е царувал в южната част на Родопите и е взел участие в легендарната Троянска война.
През античната епоха е изградена масивна каменна стена от огромни блокове с форма на паралелепипед. Във вътрешността на светилището са разкрити няколко сгради, една от които е великолепен храм със запазени 6-метрови стени. От античната епоха е открита цяла серия от бронзови пръстени – печати.
В първите години след Христа в района на светилището е регистрирана строителна активност. Обновеното светилище просъществува до 50-60-те години на І век.
Мястото е населено отново през втората четвърт на ІІІ в. От това време е открита значително количество римска керамика. Счита се, че елинистическият храм и сградите около него са превърнати в укрепена римска вила, обитавана от богат местен аристократ. Имението е опожарено през 267 – 269 г., когато варварите готи нахлуват в Родопите. В края на ІІІ в. вилата е възстановена, но в доста по-примитивен вид.
Нов период на разцвет започва през ІХ – Х в. Тогава са извършени поредните преустройства.
Финалният етап от живота върху хълма край с. Татул се отбелязва от средновековния некропол, от който са проучени 8 гроба. Некрополът се датира не по-късно от средата на ХІІІ в. и бележи края на вековния живот на хълма край Татул.
Обектът е отворен за посещения, има охрана, както и постоянно видеонаблюдение.
През 2011 г. беше проведена кампания „Чудесата на България” и след електронно гласуване обектът беше избран за едно от 10-те чудеса на България.
Крепостта Цепина
Крепостта Цепина се намира на няколко километра северозападно от родопското село Дорково. Крепостта е една от най-посещаваните исторически забележителности в този дял на Родопите. Тя е разположена на конусовидно възвишение, на 1136 м н.в.
Тук при археологически проучвания са открити останки от тракийско селище, основите на няколко църкви, водохранилища, базилика, жилища и некропол. В сегашния си вид крепостта е построена между ХІ и ХІІІ век. Руски учен византолог проучва крепостта още в 1979 г. и открива уникален мраморен релеф на апостолите Петър и Павел. Днес ценната находка се съхранява в Ермитажа в Санкт Петербург.
Според историческите източници тази твърдина е била седалище на деспот Алексий Слав, племенник на цар Калоян (управлявал 1197 – 1207 г.). Той бил владетел на Родопите през ХІІІ век, а по негово време планината била наричана Славиеви гори. Съществува легенда, според която деспотът се оженил за Изабела, дъщерята на латинския император Хенрих. След сватбата Алексий Слав отвел своята съпруга в крепостта, а тя, като видяла високите зъбери и мрачните гори, възкликнала на френски: „Боже мой, тук сигурно ще бъде моят гроб!”. Майката на Слав, Тамара, не разбрала думите на своята снаха, но решила, че е благословия и възкликнала в отговор: „Амин, дай Боже!”. Скоро след това младата жена се разболяла и починала, като помолила да бъде погребана на близкия връх, за да може сутрин, когато слънцето изгрява, първо нейния гроб да огрява. Скоро след това Алексий Слав преместил своята резиденция в Мелник.
В близост до крепостта се намира хижа „Цепина”.
Крепостта Устра
Крепостта Устра, намираща се край село Устрен, е една от най-високо разположените твърдини в Родопите. Изградена е върху висок връх, на надморска височина 1114 м.
Дължината на крепостната стена е 113 м, а общата площ - 1286 кв. м. От север и северозапад е оградена от отвесни скали. На места стената е запазена до 8 м височина. Изградена е от ломен камък. До наши дни са запазени три от кулите, една от които е полукръгла, а другите две - правоъгълни. Кулите са били триетажни, с вътрешни каменни стълбища. Входът на крепостта е от изток. В южната и югоизточната част са изградени осем триетажни сгради.
Крепостта е проучвана през периода 1971-1973 г. Намерените експонати свидетелстват, че укреплението е строено около Х в. Неговото предназначение било да охранява важен търговски път, който преминавал наблизо.
Буйновско ждрело
Буйновското ждрело е най-дългото ждрело в България. Намира се между селата Ягодина и Тешел. То е образувано от рушащото действие на Буйновската река, която с течение на времето е издълбала мраморните пластове и е създала един внушителен по размери природен феномен. Скалите, обграждащи Буйновската река, са на места високи няколкостотин метра, а в най-тясната си част са наречени „Вълчи скок” - местните хора разказват, че зимно време оттам прескачат вълците, за да нападат кошарите. Това е само легенда, но отлично се вижда, че на места ждрелото е толкова тясно, че отвесните брегове почти се допират.
Цялата местност е с много добре развит карст – само в землището на село Ягодина има 36 пещери, най-известна от които е благоустроената Ягодинска пещера. Тя е най-дългата пещера в Родопите – 8501 м, от които около километър и половина са достъпни за туристи. Близо до Ягодинската пещера се намира красивата Санчова дупка. В нея могат да се видят много интересни синтрови езера, пълни с пещерни бисери. Тази пещера обаче е достъпна само с екипировка и водач.
Освен пещери, в мраморните скали водата е издълбала и други интересни форми. Близо до Ягодинската пещера се намира естествен скален мост. В близост до него се намира и красив водопад – Пръскалото.
Буйновското ждрело е достъпно както пеша, така и по асфалтов път, който минава до реката – в самата основа на скалите. Пътят е еднолентов, с насрещно движение – не се препоръчва за тежкотоварни автомобили и нетърпеливи шофьори.
Красотата на Буйновското ждрело вече е достъпна и от „птичи поглед”, благодарение на остроумната и креативна идея на местното туристическо дружесто. Съоръжението „Орлово око” е метална площадка, разположена на стръмния склон на високия 1563 м връх Свети Илия, от която се разкрива красива гледка към цялата околност. При добро време могат да се видят целите Родопи, върховете на други български планини и дори част от Гърция.
В района са изградени и няколко туристически пътеки. Буйновското ждрело е обявено за природна забележителност през 1971 г. и е част от 100-те национални туристически обекта. Тук се срещат много интересни редки и защитени видове като родопския силивряк (Haberlea rhodopensis). То е известно с изумителната си способност да преживява периоди на суша и да се възстановява само с няколко капки вода, дори след години.
Успоредно на Буйновското се намира не по-малко известното и красиво Триградско ждрело. То е разположено само на няколко километра от своя по-голям събрат и заедно образуват местност, пълна с пещери, легенди, скални феномени, красива природа и гостоприемни селски къщи.
неделя, 24 юли 2016 г.
Източни Родопи
Източните Родопи обхващат територия от 6005,4 km2 (или 40,75%) и по-ниската част на Родопите. Средната им надморска височина е едва 329 m, т.е. повече от три пъти са по-ниски от Западните Родопи. Близо 3/4 от площта им (71,5) се заемат от земи с надморска височина между 200 и 600 m. За разлика от Западните Родопи източните Родопи са по-ниски, с нископланински и хълмист облик. Въпреки че запазват масивния си планински характер, те са разчленени от широки долини, в които се редуват проломни стеснения. Билните части на планината са по-слабо разкъсани и имат заравнен облик. В орографския им план се очертават три централни планински рида: на запад между долините на реките Арда и Върбица мощният Жълти дял; на север от долината на Арда се редуват ниски, заоблени и предимно продълговати ридове – Драгойна, Мечковец, Чуката, Гората, Градище и Хухла и ниската Хасковска хълмиста област.
В най-южната част на Източните Родопи се намират северните склонове на високите гранични ридове Мъгленик и Гюмюрджински снежник, където се намира връх Вейката (1463 m), който е най-южната българска точка и най-високият връх в българската част на Източните Родопи. Най-високият връх в източната част на Родопите е връх Орлицата (1482 m) в Гърция. От рида Мъгленик на север към долината на Арда се отклоняват мощният Стръмни рид и Черна планина и по ниските Ирантепе и Сърта. В тази част по-големите котловини са Вълчеполската иДжебелската котловина.
През Източните родопи от запад на изток протича река Арда, а нейните главни притоци тук са: Перперек, Върбица, Крумовица и Бяла река. В миналото Източните Родопи са били заети от воден басейн с активен подводен вулканизъм, затова освен седиментни скали тук са се образували и вулканични – андезити, риолити, туфи и др. Вследствие на външните релефообразуващи сили от тези скали са се образували причудливи скални форми.
Основните морфографски единици Източните Родопи са следните:
Западни Родопи
Западните Родопи обхващат територия от 8732,1 km2 (или 59,25%) и по-високата част на Родопите. Средната им надморска височина е 1098 m, като повече от половината от площта им (51,9) се заемат от земи с надморска височина между 1000 и 1600 m. Те имат среднопланински облик със силно разчленена, гъста и дълбоко вкопана речна мрежа. Долината на река Въча ги дели на две части – западна Дъбрашко-Баташка и източн
а Переликско-Преспанска.
В първата част най-висок е връх Голяма Сюткя (2186 m), а във втората е първенецът на Родопите в рида Мурсалица – Голям Перелик (2191 m). Западната част има асиметричен орохидрографски план с добре развита ридова система, очертана от дълбоки долини на север и силно стеснена площ на юг. Главната вододелна линия между водосборните басейни на Марица и Места е изместена на югозапад по широкото имощно било на Велийшко-Виденишкият дял. От главния вододелен рид на север се отклоняват ридът Алабак, Баташка планина е нейните крайни разклонения Къркария и Бесапарските ридове. На юг от главния рид се простира широкият рид Дъбраш. Източната част на Западните Родопи обхваща два мощни вододелни дяла: на северозапад Переликско-Преспански и на югоизток Ардински дял, разделени от долината на река Черна (ляв приток на Арда). От Переликско-Преспанския дял на север се отклоняват мощните ридове Чернатица, Радюва планина иДобростан. На запад се разполагат Чепинска, Баташка и Доспатска котловина, а на изток високите Чепеларска и Смолянска, както и малката Хвойненска котловина. От Западните Родопи водят началото си най-голевите родопски реки: Въча, Чепинска, Чепеларска, Арда, Доспат, Стара река и други, които текат в дълбоки проломни долини.
Основните морфографски единици в Западните Родопи са следните:
- Алабак, рид
- Ардински дял (Ардинска планина, Ардински рид, Кула)
- Баташка котловина
- Баташка планина
- Белочерковски рид
- Бесапарски ридове
- Букова планина
- Велийшко-Виденишки дял
- Девинска планина
- Добростански рид
- Доспатска котловина
- Дъбраш, рид (Доспатска планина)
- Кайнадински рид
- Каракулас, рид
- Крушевска планина
- Къркария, рид
- Манастирище, рид
- Мурсалица, рид
- Переликско-Преспански дял
- Равногор, рид
- Радюва планина
- Хвойненска котловина
- Чамлия, рид
- Чепинска котловина
- Чернатица, рид
За Родопите
Родопите (вариант на името Родопа, на гръцки: Ροδόπη) е планина в Южна България и Северна Гърция, част от Рило-Родопския масив. Тя е най-обширната планина в България и заема около една седма част от българската територия. Дължината ѝ е около 220 – 240 km, а ширината до 100 km. Общата площ на Родопите е около 18 000 km², от които на българска територия са 14 738 km², което представлява 81,88% от цялата ѝ площ.
Името на планината Родопи е с тракийски произход. Открива се за пръв път у Херодот (V в. пр. Хр.). В античната традиция е запазена само една етиологична легенда, която изяснява (според представите на епохата) името и появата на планината. Известна е чрез Трасил от Мендес (I в. сл. Хр.) и Псевдо-Плутарх (III – IV в. сл. Хр.): „Родопа и Хемус били брат и сестра и почнали взаимно да се желаят, като Хемус я наричал Хера, а пък тя назовавала любимия си Зевс. Понеже боговете се почувствали оскърбени и понесли тежко това, превърнали ги в едноименните планини“. Без съмнение същата легенда има предвид и Овидий, когато говори за „Родопа и Хемус, сега ледени планини, но някога смъртни, които претендираха за имената на боговете най-велики”. Варианти на тази легенда оживяват и в българския фолклор.
Трябва да се отбележи, че по-коректно спрямо античността е употребяването на името Родопа (Родопе), вместо Родопи, защото в античните текстове оронимът фигурира винаги в единствено число. Това се доказва и от появата на персонификация на планината върху реверса на четири филипополски монетни емисии, представящи женски образ с отнасящ се явно до него надпис Родопа. Според други хипотези Родопа се тълкува като първоначално име на река със значение „ръждива/червеникава вода“, където *rod- е от същия индоевропейски корен като бълг. „руда“, „ръжда“, „риж“, лат. rufus („риж“) и нем. rot („червен“). През цялата античност обаче името не е известно като хидроним.
През Средновековието планината е била известна като Славееви гори (Славееви планини), а през османското робство – като Доспатски планини.
По геолого-тектонски и морфографски белези Родопите се делят на две части – Западни (високи) и Източни (ниски). Границата между тези две части започва при селоИскра, изкачва се по река Каялийка (десен приток на Марица), преминава през седловината Китката и по долината на река Боровица се спуска до река Арда при язовир „Кърджали“. От там се изкачва нагоре по долината на Арда и по десният и приток Маданска река, пресича държавната ни граница и по река Сушица (влива се в Егейско море) достига до гръцкото село Полиантри на 15 km западно от Гюмюрджина.
Абонамент за:
Публикации (Atom)